Наближава Коледа и искаме да споделим с вас една история: много красива и малко тъжна...
Убедени сме, че историята ще ви развълнува.

Нарича се "Ένα δέντρο μια φορά" -"Имало едно време едно дърво"

Надяваме се и преводът от гръцки да ви хареса. Той е дело на колективната работа на ученици на школата ни и е поредният повод ние, преподавателите в "Аристеа", да се чувстваме изключително горди и щастливи, че работим ежедневно с такива талантливи хора.. πо-конкретно -  курсистите от ниво В2 с преподавател Янис Георгиу.
Историята, която те преведоха, се казва "Имало едно време едно дърво" (оригинално заглавие: Ένα δέντρο μια φορά) с автор Евгениос Тривизас (Ευγένιος Τριβίζας). Става въпрос за разказ публикуван във вестник "ΤΑ ΝΕΑ" през юли 2007 г., след катастрофалните пожари в планините Парнита и Имитос до град Атина.

Оригиналната история на гръцки език можете да прочетете тук.

Μожете да гледате и филмирана версия на разказа.



Препоръчвам ви обаче най-напред да прочетете превода на български език, който учениците на Янис Георгиу направиха. Разкошен е!

Янис е разделил текста на части и е възложил като самостоятелна работа на всеки курсист да преведе по един откъс. Накрая са "сглобили" заедно историята  и са коментирали проблемните места, които със сигурност не са били малко. Аз лично бях впечатлена от големия ентусиазъм на всички! Учениците наистина приеха задачата присърце. Няма да скрия и факта, че редовно оставаха да работят и след часовете, а последната вечер ги заварих в школата да превеждат в 22 часа... и не знам до колко са продължили... Ето такива моменти са ни най-ценни и оставят красиви спомени!

Благодаря от сърце на Янис Георгиу и на курсистите за превода на този чудесен разказ, който със сигурност ще остане в историята на "Аристеа"!

Благодарим ви, АННА БЕЙКОВА, БОРЯНА ИБРИШИМОВА, НАДЕЖДА КЪРТИШЕВА, ИВАН РАЙКОВ, ПЕТЪР ДОЙЧЕВ, СРЕБРИНА БОБЕВА за труда, който полагате в часовете по гръцки. Прекрасни сте!





ИМАЛО ЕДНО ВРЕМЕ ЕДНО ДЪРВО...

1.    Дървото

На един сив тротоар в един шумен град имаше някога едно грозно, изоставено дърво. Никой не го забелязваше. Никой не се грижеше за него. Никой не му обръщаше ни най-малко внимание. Листата му бяха изсъхнали, бяха отдавна опадали и то беше останало голо, болнаво и покрито с прах.

Никога не беше усещало свежестта на гората. В клоните му не бяха пяли птички, отвреме- навреме едва го беше докосвал със съчувствие някой слънчев лъч, прокраднал се скришом между заобикалящите го мрачни и сиви жилищни сгради.

Хората минаваха покрай него с безразличие, навъсени и забързани, без изобщо да му обръщат внимание. Някои дори хвърляха фасове, обелки от кестени и мръсни салфетки, а други плюеха в пръстта около корените му.

И сякаш всичко това не стигаше - разбра от едни инженери с тъмни шлифери и провиснали мустаци, които приведени мрачни мереха нещо и шушукаха , че щяха да разширяват пътя до него. А ако това се случеше, каква съдба го очакваше? Щяха  да го отсекат, да го изкоренят? Може би щяха да го хвърлят на боклука?

В онази коледна вечер дървото се чувствуваше по-изоставено, по-тъжно от всякога. Между завесите на светещите прозорци със завист виждаше весели деци, украсяващи коледни елхи с червени свещи, камбанки, ангелчета, сребърни подковки и празнични гирлянди. Завиждаше им до болка. Колко желаеше и то да е там, да бъде Коледна елха в уюта на един дом.. да се грижат за него, да го украсяват и да се гордеят с него.



2.    Детето



Имаше и едно дете. През деня работеше каквото намери, а вечерите спеше на пода в една студена пералня в двора на една изоставена сграда с порутени балкони. Никой не го наглеждаше, никой не се грижише за него, никой не му обръщаше внимание. Бузите му бяха бледи, ръцете покрити с мазоли, а очите изпълнени с тъга.
Никога не беше изпитвало топлината на прегръдка или уюта на един истинки дом.
През онази студена коледна вечер, малкото момче се чувстваше по-изоставено и по-тъжно от всякога, защото беше научило, че след празниците ще събарят мизерната сграда с пералнята и вече няма да има къде да живее.
Увито в протритото си палто гледаше през осветените прозорци изпълнените с блясък стаи, с коледни звезди и балони, фруктиерите пълни с нар и позлатени шишарки. Гледаше също и как засмени момченца и момиченца окачат коледните елхи с лъскава украса и завиждаше, завиждаше много, а как искаше и то в проблясващите отражения на някоя камина да украси една елха с вълшебни подаръци около нея.
Как съдбата направи така, че в онази коледна вечер в един момент се срещнаха дървото и това дете...



3. Срещата

Беше привечер, момчето се шляеше безцелно по улиците на шумния град. Спираше се пред някоя витрина, залепваше лице за стъклото и гледаше в захлас купищата от меденки и курабийки и шарените влакчета натоварени с бонбони. На друга витрина пък видя захаросани дядо Коледовци с носове от истински череши, и една приказна принцеса от порцелан, поглеждаща през сводестия прозорец на дворец от слонова кост. Малко по-надолу, на една друга витрина имаше магическа композиция от тройка с грациозен кочияш, оловни войници с червени униформи яхнали коне на петна, галопиращи подредени в редица, а в дъното заскрежена степ с опалов дворец.
Шляейки се с очи приковани към витрините, връхлетя ненадейно право върху един тръгнал на път за вкъщи минувач с палто от камилска вълна и тъмно червен шал, натоварен с чанти и пакети, които се пръснаха по улицата. Детето загуби равновесие, подхлъзна се, главата му се удари силно в тротоара и улицата се завъртя пред очите му. Минувачът се развика гневно и му се накара хубаво.

Малкият скитник се изправи и залитайки побягна по една странична уличка с открит пазар, зави един два пъти и се оказа на уличката с изоставеното дърво. Спря да си поеме въздух. през осветените замъглен прозорци, прозираха празничните салони с украсените елхи.
-    Красиво е, нали ? – чу някакъв гглас.
Беше дървото от пътя.
- Много - отговори момчето, никак не се изненада, че дървото говореше. Харесваше му да си говори с някого, без да го бутат, без го гълчат, без да му се подиграват.
- Украси ме ! - прошепна дървото - Украси ме и мен така !
- Де да можех ! - с горчивина се усмихна момчето.
- Моля ти се, опитай ! Може би това е последната ми Коледа и може да не видя друга.
- Защо говориш така ?
- Казаха, че ще разширяват пътя. Секира или изкореняване ме чакат ! Едно от двете. Не знам още …
Момчето се замисли, че ще съборят и порутената сграда с разнебитената пералня – убежището му. Скоро нямаше да има къде да живее. Може би в някой кашон …
- Украси ме! - помоли още веднъж дървото. Момчето се огледа.
- С какво?  - учуди се то
- С каквото и да е…все нещо ще намериш !!!
- Добре… Щом толкова искаш… ще измисля нещо… - и момчето тръгна да търси.



4. Украшенията

В онзи момент,  все едно нещо разлюля небето, започна да вали сняг. сипеше на гъсто... бели снежинки като нежна ласка покриваха леко   оголените клони на изоставеното дърво.
Нещо бляскаво малко по-нататък привлече вниманието на детето. Една компания богати деца, бяха минали по пътя по-рано, хвърляйки цветни златни  хартийки  от бонбони, които бяха изяли лакомо . Момчето събра една по една златните хартийки, смачка ги  с пръсти и оформи блестящи зелени, сини, и вишневи топчици.; след това скъса копчетата на износеното си палто и с конците ги окачи по покритите със сняг клони.
-    Благодаря. Каза дървото, потръпвайки от радост.
-    С какво друго да го украся - си каза детето.
Все едно, че чу думите му една домакиня три преки по-надолу и плисна от прозореца на кухнята един леген със сапунена вода върху плочите на двора.  Вятърът грабна облакът от сапунени балончета и игриво ги понесе. Момчето ги видя да се приближават, блещукайки на лунната светлина. Погледна  ги с такъв копнеж , че те все едно разбраха желанието му.  Позволиха на вятъра да ги повърти един-два пъти, и да ги окачи на клоните на дървото.

-    Все по-хубаво ставам! -  каза с гордост дървото.
-    Наистина се разхубавяваш  - съгласи се момчето, увивайки се с  палтото , защото беше много студено.
-    Виж! Идват.
Едно светещо облаче приближаваше, премигвайки в тъмнината.
-    Елате! - покани ги с поглед  момчето.
И светулките, неземно сияние, блещукайки като в сън, се настаниха като самодивски гирлянди в клоните на дървото.
Студът ставаше все по щипещ. Снегът се сипеше все по-гъст. Момчето повдигна очи към небето и тогава я видя. Видя падащата звезда. Сякаш и тя срещна погледа му, очерта в мрака една блестящата, златиста диря и се приземи нежно на върха на дървото.
И наистина сега дървото беше красиво, окъпано в лунна светлина с  светещи златисти топчета, трептящи сапунени балончета, примигващи светулки  и пулсирашата златиста светлина от звездата на върха му.
-    Направи ме толкова, ама толкова хубаво – каза дървото на детето. - Много ти благодаря! Истински ти благодаря. Колко много бих искал да можех и аз да ти подаря нещо...
-    Можеш. - Отговори детето, като издиша върху ръцете си, за да ги стопли - Остави ме, моля те да седна на корените ти за малко. Чувствам се толкова, ама толкова уморено, боли ме... и няма къде да отида...
-    Разбира се, ела, седни и остани върху корените ми колкото искаш. Каза дървото.
-    И да видиш...ще пожелая нещо и за теб.
Детето повдигна яката си, сви се в старото си палто, седна на заснежения тротоар, прегърна дървото и се сгуши колкото можа по-близо до него.



5. Пътуването

Снегът падаше около него, върху него, гъст сняг. Момчето трепереше с цялото си тяло, ръцете му бяха изтръпнали, зъбите му тракаха. Затвори очи за да ги предпази от поривите на снега, когато внезапно, колко странно, чу онзи звук... Онзи радостен звук! Звънчетата на една тройка! Чу се плющенето на камшик, ритмичният галоп на коне.
Отвори очи. Невероятно! По посинялите му устни разцъфна усмивка. Отначало неясно, но все по- отчетливо я видя в далечината. Видя да приближава приказната тройка със сребърните звънчета, натоварена с избрани подаръци. Караше я кочияш със зачервени бузи, кожен калпак, червен нос и гъста, вълниста брада. След тройката препускаха войници с пурпурни униформи, върху великолепни коне, украсени с пискюли...
Детето се учуди. Как се озова там тази тройка, натоварена с толкова подаръци? А конниците? Отнякъде ги познаваше. Някъде ги беше виждало.
Тройката спря пред него, конете изцвилиха, кочияшът се усмихна, от прозорчето на каретата се показа лицето на малката принцеса.
- Какво красиво дърво - усмихна се тя - кой ли го е украсил?
- Аз - отговори момчето.
- Вярно?
- Да.
- Тогава, ела с мен. Ела да украсиш така хубаво и елхата на царя, да живееш завинаги в нашия дворец.
- Не отивам никъде без моето дърво - отговори момчето.
Тогава принцесата даде заповед и царските войници изкопаха дълбоко земята около дървото, извадиха го с корените, засадиха го в една порцеланова саксия и го качиха на каретата.
С весел смях кочияшът протегна ръка и помогна на момчето да се качи и да седне до него, конете се обърнаха, погледнаха го с големите си очи и изпръхтяха нетърпеливо.
Всички сгради, всички фенери, всички витрини, всички вече бяха изчезнали. Пред тях се откри безкрайната степ и там някъде, през призрачния воал на снега, прозираха магическите куполи и сводести двери на опаловия дворец.
Розовобузестият кочияш дръпна поводите. Камшикът изплющя, конете с цвилене се устремиха напред и голопираха все по- бързо...сякаш имаха крила... След малко тройката и свитата й се загубиха в далечината на снежната степ.
Снегът, който ставаше все по-гъст, с мълчаливия си танц заличаваше почти веднага следите от колелата и подковите на конете.




6. Старите хора разказват...

Казват старите хора, че онзи тротоар някога е бил някакси по-широк, че някога е растяло някакво дърво там.

Разказват старите също, че една коледна сутрин намерили до корените на дървото замръзнало едно дете, покрито със сняг, увито в едно протрито палтенце без копчета, с една спокойна усмивка, усмивка на щастие, изписана на лицето му.


Казват още, че оттогава всяко навечерие на Коледа, към полунощ се случвало нещо странно, нещо, което никой не можел да обясни. Рояк светулки обикаляли нетърпеливо, примигвали около онова място, сякаш търсели нещо, сякаш търсели да си спомнят нещо, че един неочакван ветрец донасял, кой знае откъде, леки сапунени балончета и блестящи фигурки от станиол, докато в същия момент една великолепна падаща звезда описала в небето невероятна диря и падала точно на това място.

Така казват...
Кой знае...



Превод от гръцки: АННА БЕЙКОВА, БОРЯНА ИБРИШИМОВА, НАДЕЖДА КЪРТИШЕВА, ИВАН РАЙКОВ, ПЕТЪР ДОЙЧЕВ, СРЕБРИНА БОБЕВА

Преподавател: Янис Георгиу

Гръцки език и култура в "АРИСТЕА"

Искате да опознаете южните ни съседи и да научите езика им ?
Център за гръцки език и култура АРИСТЕА е най-добрият избор.

Предлагаме обучение по гръцки език и български език за гърци по специално разработена методика с опитни преподаватели.

Изучаването на гръцки език с нас ще бъде приятно и интересно, защото включва много интерактивни дейности, езикови игри и хубава музика.

Посетете нашия гръцки оазис в центъра на София и споделете с нас едно незабравимо пътешествие из тайните кътчета на гръцкия език и култура.

Защо да изберете АРИСТЕА?

  • Ученето в Аристеа  е приятно и забавно, защото се стараем всеки урок да е полезен, разнообразен и интересен. В АРИСТЕА няма да ви предложим просто „продукт“, тук ще споделим с Вас любовта си.

  • Имаме отличен преподавателски екип. Обичаме работата си и сме професионалисти.
    Държим на високо качество на обучението. Прилагаме специално разработена методика, която непрекъснато подобряваме и адаптираме към нуждите на курсистите си.

  • Работим в малки групи, за да бъде обучението възможно най-ефективно.
    Съобразяваме се с нуждите и изискванията на курсистите си.

  • Всеки месец организираме извънкласни мероприятия, беседи, лекции и открити уроци по гръцки език и култура.

  • В нашия гръцки оазис в сърцето на София ще се почувствате уютно, като у дома си, и ще откриете много нови приятели.

Културен център

Отзиви от нашите курсисти

Форма за Запитвания

Име, Фамилия(*)
Моля, въведете Вашите имена

Email(*)
Моля, въведете email за контакт с Вас

Телефон(*)
Моля, въведете телефон за контакт с Вас

Вашето запитване...(*)
Въведете запитването си към нас

Captcha
Invalid Input