В тази статия ще споделяме любими цитати от книги, които можете да откриете в библиотекатани. Ако ви харесат тези откъси, добре дошли сте да вземете книга от библиотеката на АРИСТЕА. Единственото условие е да я пазите и да я върнете до месец.
За курсисти на Аристеа няма такса за ползване на библиотеката, а гостите на школата могат да си извадят карта за библиотеката на център за гръцки език и култура АРИСТЕА и да заемат книги срещу депозит от 20 лв.

А сега да се пренесем в красивия свят на думите и историите, които ни карат да пътешестваме из Гърция и по света, да мечтаем и да се замисляме за "света на другите" всеки път, когато разлистим страниците...

Откъсите, които ще прочетете в тази статия, са малка част от мои любими литературни произведения, които пазя грижливо в библиотеката на АРИСТЕА и искам да споделя с колкото се може повече хора. Започвам с книга, която ми е не просто любима... тя е нещо повече! Тази книга е била извор на вдъхновение в работата ми и един вид 'огледало' на моята лична история, на моята лична любов към Гърция.. една от онези книги, в които откриваш редове, за които си мислиш "сякаш аз съм го написал това" и настръхваш, докато четеш. Това е книгата " Моите гръцки приятели" на великия Стефан Гечев. Получих я преди години, докато бях студенка в спец. "Новогръцка филология" на СУ. Книгата беше подарък от гръцкото посолство, заради успешното ми представяне на конкурс за превод на гръцка проза и поезия, но успях да оценя нейната стойност по-късно, след като се върнах от Гърция, след като Гърция беше оставила у мен своята следа и онзи отпечатък в сърцето ми, който никой и нищо не може да изтрие. Днес, благодарение на такива книги, които препрочитам, душата ми продължава да живее в Гърция! Както и да е, време е за съществената част от статията.


..." Опознавах вашия народ и го обиквах. Даже недостатъците му. А ние сме живели в съседство векове и както обикновено става със съседите - ту сме се карали, ту сме се обичали. "Опознай ме, за да ме обикнеш", така беше казал някой, който е мислел за бъдещето. И понеже искам да следвам този мъдър съвет, съм се запознавал и сприятелявал с много хора у вас...

Ще сметна, че съм направил нещо добро на този свят, ако преводите ми на гръцката поезия - една от най-големите, - както и спомените ми за Гърция и гръцките хора, поместени в тази книга, са допринесли и може би ще продължат да допринасят за духовното общуване между нашите народи. ...

Стефан Гечев "Към гръцкия читател" откъс от книгата "Моите гръцки приятели", книга трета

"Направили сме нещо досега, за да се опознаем, но трябва да направим много повече,  за да се обикнем. Общата ни история е пълна с тъмни и бляскави страници. Правилата, които важат в междуличностните отношения, могат да бъдат в сила и между два народа. Бихме могли просто да кажем: "преди да съдиш, опитай се да разбереш. След като разбереш, пътят към приятелството вече е открит."

Струва ми се, че най-добрият начин да разберем другия, е да опознаем неговия дух, душата му. Тъй като именно тези духовни стойности са които остават във вечността. Мога да ви уверя, че младото поколение българска интелигенция ще продължи да върви по стъпките, проправени от нас: знанието, преценката, цененето и приятелството.

Нашите два народа го заслужават."


...Σιγά σιγά έκανα τη γνωριμία του λαού σας και τον αγάπησα. Αγάπησα ακόμα και τα ελαττώματά του. Έχουμε ζήσει πλαί επι αιώνες και όπως συμβαίνει συνήθως  με τους γείτονες, πότε μαλώναμε, πότε τα φτιάχναμε. "Γνώρισέ με για να μ' αγαπήσεις", έτσι είχα αποφανθεί κάποιος που είχε στο μυαλό του το μέλλον. Και ακολουθώντας αυτή τη σοφή συμβουλή, γνώρισα και έκανα φιλίες με πολλούς ανθρώπους από τη χώρα σας. Για ορισμένους απ' αυτούς μιλώ στα απομνημονεύματά μου...

Θα θεωρήσω ότι έχω κάνει κάτι καλό στον κόσμο ετούτο αν οι μεταφράσεις μου της ελληνικής ποίησης - μία από τις μεγαλύτερες παγκοσμίως - καθώς επίσης και οι αναμνήσεις μου από την Ελλάδα και τους Έλληνες, που δημοσιεύονται σ' αυτό το βιβλίο, έχουν συμβάλει και ίσως εξακολουθούν να συμβάλλουν στην πνευματική επικοινωνία μεταξύ των λαών μας....

"Έγιναν μέχρι τώρα ορισμένες προσπάθειες να γνωριστούμε καλύτερα, πρέπει ωστόσο να κάνουμε πολύ περισσότερα για να αγαπήσουμε ο ένας τον άλλο. Η κοινή μας ιστορία είναι γεμάτη από σκοτεινές και λαμπερές σελίδες. Οι κανόνες που ισχύουν στις διαπροσωπικές σχέσεις μπορούν να ισχύσουν και ανάμεσα σε δύο λαούς. Θα μπορούσαμε να πούμε απλά: "Πριν κρίνεις, προσπάθησε να καταλάβεις. Αφού καταλάβεις, ο δρόμος για τη φιλία είναι ανοικτός."

Νομίζω ότι ο καλύτερος τρόπος για να καταλάβουμε τον άλλον είναι να γνωρίσουμε το πνεύμα του, την ψυχή του. Γιατί ακριβώς αυτές είναι οι πνευματικές αξίες που μένουν αιώνια. Μπορώ να σας διαβεβαιώσω πως η νέα γενιά της διανόησης στη Βουλγαρία θα συνεχίσει να βαδίζει στο δρόμο που ανοίξαμε εμείς, της γνώσης, της κρίσης, της εκτίμησης και της φιλίας.

Οι δύο λαοί μας το αξίζουν."

Книгата на Стефан Гечев " Моите гръцки приятели - Οι φίλοι μου οι Έλληνες" е с паралелен превод на гръцки език.


 «Α, μεγάλη ιστορία η θάλασσα….
Είναι το σύμβολο της ελευθερίας και αναγέννησης. Δεν υπάρχει τίποτα ωραιότερο και πιο λυτρωτικό απ’ το να πλέει ο άνθρωπος ανάσκελα στη θάλασσα. Νιώθει σαν να έχει επιστρέψει στην αρχαία μήτρα όλων. Κοιτάζει πάνω του τον ουρανό και μισοκλείνει τα μάτια από το εκθαμβωτικό φως και την απόλαυση της ελευθερίας.»

* * *

«Γιατί κλείνουμε τα μάτια όταν μυρίζουμε κάτι άραγε ;» ...
«Επειδή θέλουμε να επικεντρωθούμε στην όσφρηση και ν’ αποκλείσουμε τις άλλες αισθήσεις. Το ίδιο δεν κάνουμε κι όταν δοκιμάζουμε ένα καινούριο κρασί ; Πάλι κλείνουμε τα μάτια, κι αφήνουμε μόνο τη γεύση να δουλέψει.
Να ξέρεις ότι η γεύση και η όσφρηση, που συνεργάζονται, είναι οι αισθήσεις που περισσότερο απ’ όλες τις άλλες είναι συνδεδεμένες με τη μνήμη. Μας οδηγούν σε αναδρομές. Μας πηγαίνουν πίσω, πολύ πίσω, κι ανακατεύουν τόπους, πρόσωπα και συναισθήματα. Δηλαδή δεν είναι μόνο η γεύση κάποιου φαγητού που φάγαμε κάποτε, ή η μυρωδιά του ρετσινιού του πεύκου που μυρίσαμε, αλλά και η ανάμνηση μικρών στιγμών.»

Αποσπάσματα από το βιβλίο «Οδυσσέας και Μπλουζ» της Ευγενίας Φακίνου εκδ. Καστανιώτη, 2010



"А, голяма работа е морето....

Символ е на свободата и прераждането. Няма нищо по-хубаво и освобождаващо от това да се отпусне и да плава човек по гръб в морето. Чувства се сякаш се е завърнал във древната утроба на всичко живо. Гледа небето над себе си и притваря очи, заради ослепителната светлина и удоволствието от усещането за свобода.”

*

-    Защо затваряме очи, когато миришем нещо?..
-    Защото искаме да се съсредоточим върху обонянието и да изключим другите сетива. Не правим ли същото и когато опитваме ново вино? Отново затваряме очи и оставяме само вкуса да работи.
Всъщност вкусът и обонянието, когато действат едновременно, са сетивата, които повече от всички други са свързани с паметта. Водят ни към ретроспеции, към спомени във времето назад с примеси от различни места, лица и чувства.. т.е. тук не става въпрос само за вкуса на някое ястие, което сме опитали някога, или за аромата на борова смола, който сме усетили, но и за спомена, който оставят малките мигове.

Из книгата „Одисеас и Блуз” на Евгения Факину, изд. Кастаниоти, 2010 г.  Книгата е на гръцки език.

Преводът е свободен. Снимките са любезно предоставени от нашите ученички Мариета Петрова и Нели Иванова.


"Островът е разположен 'между': там, където Егейско и Йонийско море се разтварят едно в друго. на невидимата линия, свързваща Монемвасия и Ханя, пет мили от върха на Лакония, най-източния ръкав на Пелопонес. Още петдесет мили солена вода го делят от Крит. Дори Павзаний, древният географ, на чиито напътствия обикновено можеш да се довериш, е малко мъгляв в указанията си как да стигнеш до там: "Китира е разположена срещу Бои, а до Платанистунт (Платановия лес) - при този нос островът е най-близо до сушата - та до този нос с Платановия лес от носа на сушата, който се нарича Магарешката челюст, разстоянието по море е 40 стадия".



Ако в наши дни не намирате Магарешката челюст, можете да пристигнете със самолет: малко летище на Китира приема твърде скъпи полети от Атина. Но почти всички идват с ферибот от Неаполис, приятен пристанищен град в края на пелопонеския път. Невъобразимо криволичещо шосе между Спарта и Неаполис е едновременно красиво и монотонно и дори да успееш да задремеш и да не вкараш колата си в лозята от двете страни на пътя, има вероятност фериботът да не работи, когато пристигнеш.
Морето при нос Малеа обича да поглъща кораби.
Нищо чудно, че Димитрис Митропанос припява : "Никога не ще намерим Китира" в прочута гръцка любовна песен.
Мястото изглежда недостъпно. Бюрократите (по правило лишено от логична мисъл) групират Китира с Йонийските острови като Корфу и Закинтос, въпреки че това е глупаво от географска гледна точка. По-близките му съседи са Цикладите. Но в Китира няма нищо цикладско, освен предразположеността към тектонични бедствия: части от нея биват унищожавани при земетресение на всеки 100 години. "Можеш да си свириш часовника по земетресението, каза един магазинер. И последното беше толкова силно, че се виждаше как танцуват планините". И двете големи скорошни земетресения, през 1903 и 2006 г., са били с магнитуд над 7 по скалата на Рихтер и са били усетени чак в Сицилия и Триест.
Към загадъчността на острова се добавя и факта, че любовта е била родена тук: Афродита се надигнала от морската пяна, насъбрала се около отрязаните гениталии на Кронос. Островът е идея, също толкова, колкото е и мястото: темпераментен, сладко-горчив, отдалечен, пълен с пчели и изплъзващ се като любовта, която Митропанос и компания може никога да не намерят..."

из "Мед, маслини и октопод" на Кристофър Бакън, изд. Прозорец, 2013. Книгата е на български език.

Снимките от Китира са любезно предоставени от наша ученичка - Ана Бейкова

"В осветлението на всички гръцки пристанища има нещо импровизирано, което поражда впечатлението за предстоящ празник. Със самото ти влизане в пристанището малките лодки тръгват да те посрещнат - пълни с пътници и багаж, добитък, постеля и мебели. Мъжете гребат прави, оттласквайки се, вместо да загребват. Изглеждат неуморими, превозвайки тежките си багажи без усилие, сръчно и с едва забележими движения на китката. С приближаването им около теб настава същински ад.


Всеки тръгва в неправилната посока, всичко е объркано, хаотично, в безпорядък. Но никога няма загубили се или наранени, нищо не е откраднато, никой никого не е ударил. Това е някакъв вид ентусиазъм, породен от факта, че за гърка всяко събитие, без значение колко банално е то, е уникално. Обичайното той винаги прави като че за пръв път - любопитен е, ненаситно любопитен и експериментаторски настроен. Експериментира заради самия експеримент, а не за да изобрети по-добър и по-ефикасен начин за вършене на нещата. Обича да прави всичко с ръцете си, с цялото тяло и... с душата си."


из "Колосът от Маруси" на Хенри Милър, изд. Колибри, 2014 г. Книгата е на български език.



"Атическият пейзаж внушава мисълта, че той трябва да бъде образец за човека; добре обработен, мълчалив, освободен от излишно изобилие, силен, но способен да сдържа силата си и да възпира фантазията си. Атическият пейзаж стига понякога до пределите на строгостта, но не ги преминава, спира до усмихнатата, благодушна строгост. Неговата прелест не изпада в романтизъм, нито пък силата му в грубост. Всичко е уравновесено, умерено... Атическият пейзаж не се перчи, не многогластва, не изпада в мелодраматични лигавения, казва, каквото има да каже, с мъжествена, спокойна сила. Излага по най-прост начин същественото.
Но от време на време, сред тази строгост, и по някоя усмивка – две-три сребристи маслинови дървета на някой съвсем сух склон, свежи зелени борове, олеандри на брега на бистра река, китка диви теменужки сред напечени синъо-черни камъни. Тук всички контрасти се срещат и се смесват, помиряват се и създават върховното чудо – хармонията.

Как е станало това чудо, където прелестта притежава толкова строгост, където строгостта притежава толкова прелест, как е могла силата да не злоупотреби със силата си?
Това ще да е гръцкото чудо!"






„… Помня, че от всички плодове, когато бях малък, най-много обичах черешите; хвърлях ги в кофа с вода, навеждах се и им се любувах – черни или червени, хрупкави, веднага ставаха по-големи, щом потънеха във водата; но когато ги изваждах, виждах, за мое голямо разочарование, че се смаляваха; затварях тогава очи, за да не ги гледам как се смаляват, и ги пъхах, такива огромни, каквито ми изглеждаха, в устата си.
Този дребен факт, разкрива цял един метод, чрез който възприемам действителността, дори сега, на старини; претворявам я, правя я по-светла, по-хубава, по-прилягаща на целта ми. Умът вика, доказва, възразява; но един глас се надига в мен: „Мълчи, ум, да чуем сърцето!” – вика му той; кое сърце? Същността на живота, безумието; и сърцето започва да пее.

„Не можем да променим действителността – казваше един мой любим византийски мистик; - нека тогава променим окото, което гледа на тази действителност.”
Това правех аз, когато бях дете; това правя и сега в най-творческите мигове на живота си...”



"На другия ден замръкнах близо до едно село; гладен бях, изморил се бях да ходя цял ден по каменистите места; не познавах никого в селото и дори не знаех как се казва то. Но бях спокоен; знаех, че на която и врата да почукаш в критско село, ще се отвори; ще сложат, за твой хатър, трапеза, и ще спиш в най-хубавите чаршафи в този дом. Все още в Крит гостът е непознатият бог; и пред него всички врати и сърца се разтварят." ....



„... Вълните ядяха вълнолома, изпръскваха челото ми, устните ми, ръцете ми и се разхлаждах. С часове стоях над морето, чувствах, че то, а не земята, е моя майка; само то можеше да разбере терзанията ми, защото и то се терзае по същия начин и не може да спи; удря, блъска се, бъхта се по гърдите, иска свобода; мъчи се да срине стената на вълнолома, която се възправя пред него и да мине. Сушата е спокойна, сигурна, простодушна и работлива, разцъфва, връзва плод, увяхва, но не я хваща страх; уверена е, че ще не ще, пролетта пак ще възлезе от пръстта.

Но морето, моята майка, не е сигурна, тя не разцъфва, не връзва плод, въздиша и се бори и денем и нощем. Слушах я, слушаше ме и тя, утешавахме се един друг, давахме си кураж един на друг, наближаваше вече да се съмне... бързо-бързо се връщах в къщи. Изтягах се в леглото си. Солено блаженство изпълваше цялото ми тяло. Радвах се, че не съм направен от пръст, а от морска вода...”

из „Рапорт пред Ел Греко” на Никос Казандзакис, превод от гръцки Георги Куфов, изд. Enthusiast, 2011. Книгата е на български език.


~ Не питай  „Ще победим ли? Или ще бъдем победени?”
Бори се!

Обичай отговорността.
Казвай си:

„Аз и само аз имам дълг да спася света.
Ако не се спаси - аз съм виновен. ~


Никос Казандзакис "Аскетика". Библиотеката на Аристеа разполага с книгата в оригинал на гръцки език (Εκδόσεις Καζαντζάκη, 2009) и в превод на български на изд. Архетип от 1993 г. и изд. Сиела от 2017 в брилянтния превод на Драгомира Вълчева



"Ех, началство,... да знаехме какво казват камъните, цветята, дъждът! Може би викат, нас викат, а ние не ги чуваме. На, както и ние викаме, а те не ни чуват. Кога ще се отворят ушите на света, началство? Кога ще се отворят очите ни, та да прогледнем? Кога ще се разтворят обятията ни, та камъни, цветя и дъжд, и хора - всички да се прегърнем?"

*

"Шефе, харесвам те прекалено много, че да не ти го кажа. Имаш всичко, само немаш лудост. Човек има нужда от малко лудост или никога няма да може да скъса въжето и да се освободи."

*

"Отново се уверих колко просто и скромно нещо е щастието – чаша вино, един кестен, едно нищо и никакво мангале, шумът на морето, нищо друго.
Нужно е само, за да почувстваш, че всички тези неща са щастието, едно просто и скромно сърце."

*

"Блазе на този, мислех си аз, който, преди да умре, е плувал по Егея."


снимката е любезно предоставена от Сияна Добрева

 "Тръгнахме, двамата мъже - отпред, жените, скръстили ръце на престилките си - отзад. От време на време си разменяхме по някоя и друга дума - за маслините, ще вържат ли плод, ще падне ли дъжд, та да се налее ечемикът. И изглежда, че и двамата бяхме гладни, защото скоро проведохме разговор за яденета и не ни се щеше вече да го променим.
- Кое ядене обичаш най-много, дядка?
- Всички, всичко, чедо мое. Голям грях е да казваме: това ядене е хубаво, онова е лошо!
- Защо? Не можем ли да избираме?
- Ами че не можем я!
- Но защо?
- Защото има хора, които гладуват.
Млъкнах посрамен. Никога сърцето ми не би могло да достигне такова благородство и съчувствие."

из "Алексис Зорбас" на Никос Казандзакис, превод на български: Георги Куфов





"- Как да обичаме Бога, дядо? - попита.
- Като обичаме хората.
- А как да обичаме хората?
- Като се опитваме да ги вкараме в правия път.
- Кой е правият път?
- Стръмният. "

из „Христос отново разпнат” οτ Никос Казандзакис, книгата е на български език


В трети клас имахме един учител Периандрос Красакис...
С часове ни проглушаваше ушите кои гласни са дълги, кои кратки и какво ударение да сложим, остро или извито; а ние слушахме шумовете от улицата, зарзаватчиите, геврекчиите, магаренцата, които ревяха, и съседките, които се смееха, и чакахме кога ще удари звънецът, та да се отървем...
Един ден, беше пролетно време, божа благодат, прозорците бяха отворени и в стаята проникваше уханието на едно цъфнало мандариново дърво от отсрещната къща; акълът ни се беше превърнал също в цъфнала мандарина и не можехме вече да слушаме за остри и извити ударения. И тъкмо тогава едно птиче кацна на платана в двора и зачурулика. И тогава вече един ученик, бледен, червенокос, който беше дошъл тази година от село, Николъос го викаха, не издържа:
- Мълчи, даскале! - извика той. - Мълчи, даскале, да чуем птичето!

из "Рапорт пред Ел Греко" на Никос Казандзакис, превод: Георги Куфов



Στην Τρίτη τάξη είχαμε δάσκαλο τον Περίανδρο Κρασάκη....
Ώρες μας έπαιρνε τ’ αυτιά ποια φωνήεντα είναι μακρά, ποια βραχέα και τι τόνο να βάλουμε, οξεία ή περισπωμένη. Κι εμείς ακούγαμε τις φωνές στο δρόμο, τους μανάβηδες, τους κουλουρτζήδες, τα γαϊδουράκια που γκάριζαν και τις γειτόνισσες που γελούσαν και περιμέναμε πότε να χτυπήσει το κουδούνι, να γλιτώσουμε...
Μια μέρα, ήταν άνοιξη, χαρά Θεού, τα παράθυρα ήταν ανοιχτά κι έμπαινε η μυρωδιά από μιαν ανθισμένη μανταρινιά στο αντικρινό σπίτι. Το μυαλό μας είχε γίνει κι αυτό ανθισμένη μανταρινιά και δεν μπορούσαμε πια ν’ ακούμε για οξείες και περισπωμένες. Κι ίσια ίσια ένα πουλί είχε καθίσει στο πλατάνι της αυλής του σκολειού και κελαηδούσε. Τότε πια ένας μαθητής, χλωμός, κοκκινομάλλης, που ’χε έρθει εφέτο από το χωριό, Νικολιό τον έλεγαν, δε βάσταξε, σήκωσε το δάχτυλο:
–Σώπα, δάσκαλε, φώναξε. Σώπα, δάσκαλε, ν’ ακούσουμε το πουλί!

 
Сигурно много от вас вече познават поредиците на АРКАС - забавните комикси, благодарение на които можете да научите много интересни и полезни изрази на гръцки език. Аркас е майстор на играта с думи, което го прави труден за разбиране понякога. Ето защо неговите творби са подходящи за по-напредналите в изучаването на гръцкия език, а ние често споделяме забавни цитати от книжките и в уроците си.
Ето, например, малко от книжката "Με τον κηδεμόνα σου" (в превод "Ела с настойника си").


- Аз пък няма да идвам повече на училище. Така че, баща ми, кажи на дебелака да ми даде дипломата и да се махам.
- Така ли? Значи, ако съм разбрал добре, мислиш да си останеш неграмотен за цял живот?
- Не са ми нужни знания на мен с моя хубав външен вид.. Красив съм като Аполон! Знания са нужни на учителя, дето е като Хермес / Ερμής*.
- Какво искаш да кажеш?
- За планетата говоря! (Ερμής = Меркурий)


* Интересната игра на думи (в гръцкия оригинал) се получава благодарение нa факта, че освен бог Хермес, на гръцки 'Ермис' се нарича и планетата Меркурий.




"Една туристка в музея:

- Колко си красив, Аполоне!!..

Какви перфектни пропорции!..

Какво прекрасно съчетание на сила и чар, мъжественост и благородство!..

Обожавам те, Аполоне!..

А ти, ако беше жив, щеше ли да изпитваш същото към мен?
Щеше ли да чувстваш дори мъничко от моята страст?
Какво би ми казал, прекрасни ми Аполоне, ако имаше глас?


- ... Като начало щеше да Ви каже, че е Хермес!"


из "Αταίριαστοι έρωτες" на Αρκάς




 

 

 



 


" - Можеш ли да ми обясниш какво правиш в момента?

   - ПРАВОпис."


 


- Лукия, виж каква забавна муцуна си  имам!
- Така си е, но и тази, която държиш в ръка, е смешна.
- Мисля да си я сложа утре на карнавала.
- И като какъв ще се маскираш? Като някой с нервен стомах?
- Не! Мислех си да се маскирам като китаец, но ми хрумна много по-добра идея.
- Каква?
- Ще си намеря чифт чизми и ще се маскирам като Котаракът в чизми!
- Ехаа, Кастрато! Ей това се казва да имаш фантазия!
- Защо? Не  ти ли харесва идеята?
- Много ми харесва!.. Още по-оригинално ще е да намериш чифт очила  и да се направиш на Котарак с очила!.. Или най-добре да намериш един дебел пуловер и да се облечеш... ТОПЛО!