по Николай Хайтов и лични впечатления
Спомням си момента, в който за пръв път посетих остров Тасос. Още съм развълнувана и влюбена в това райско местенце...
Известно време преди това ми беше попаднала една много интригуваща книга – „Светогорски записки” на Николай Хайтов. Вече бях прочела главата, в която той описва Кавала и Тасос, но реших да препрочета тази част отново – сега, когато пътувах и аз из тези места.. и магията започна!
Разказите на Николай Хайтов за Беломорието ме развълнуваха много, защото чрез неговите описания сякаш успях да видя през неговите очи как са изглеждали тези земи преди около 40 години. Хайтов описва точно и умело не само историята, но и красотите на остров Тасос. Сигурна съм, че ако вече сте посетили или предстои да посетите зеления остров, написаното ще ви заинтригува и хареса....
Въпреки че от повече от 10 години се занимавам с изучаването на гръцкия език и култура, не бях ходила на Тасос, защото живеех в Атина и пътешествията ми по гръцките острови винаги започваха от пристанището на Пиреас в посока юг-югоизток... Този път обаче тръгнахме от София и искахме да посетим остров, който е близо до България, така че се отправихме към Кавала. След няколко часа вече бяхме на кораба за остров Тасос. Любопитните чайки кръжаха над главите ни, гръцкото знаме се вееше нежно над палубата, жаркото слънце пареше раменете ни, а морският бриз галеше лицата ни... Загледана в морето усещах единствено онова, което гърците наличат γαλήνη [galini] – спокойствие, покой.
Известно време преди това ми беше попаднала една много интригуваща книга – „Светогорски записки” на Николай Хайтов. Вече бях прочела главата, в която той описва Кавала и Тасос, но реших да препрочета тази част отново – сега, когато пътувах и аз из тези места.. и магията започна!
През август 1975 г. Николай Хайтов започва да пише сценария за филма „Капитан Петко войвода” и стига до извода, че не са му достатъчни само фактите, които знае за българския революционер, посветил живота си на освобождението на беломорските българи и обединението им с България и защитник на Родопите от османските турци. Хайтов изпитвал нуждата да види родното място на войводата, както и местата, където се е подвизавал, така че предприема едно пътуване из Беломорска Тракия заедно със съпругата си, Жени. Историята на Николай Хайтов ме развълнува дълбоко, защото чрез неговите описания, сякаш успях да видя през неговите очи как са изглеждали тези земи преди около 40 години. После, виждайки всичко и през моите собствени очи, установих, че много неща са си абсолютно същите! Н. Хайтов е описал толкова точно и красиво не само историята, но и онова, което видях и дори почувствах, че реших да споделя неговите прекрасни разкази с вас. Сигурна съм, че ако вече сте посетили или предстои да посетите остров Тасос, написаното ще ви заинтригува и хареса.
Николай Хайтов за отров ТАСОС. ОСТАНКИ ОТ МИНАЛО ВЕЛИЧИЕ. КИТНО СЕЛО ПАНАГИЯ. ЗАЛИВЧЕТО АЛИКИ. ПРИКЛЮЧЕНИЯ С ОКТОПОД.
„Островът като гърба на магаре се издигаше, покрит с диви гори” – възкликва в едно стихотворени Архилох, синът на Телесикъл от Парос, който е бил предводител на колонистите, превзели около 680 г.пр.Хр. Тасос от „тракийските кучета”. Не знам дали траките са приличали на „кучета”, но че островът прилича на гръб, е вярно, само че на камилски, а не на магарешки.Ето това е значи „Ташос”, както родопските дюлгери са го наричали. Има и песен за „ташоските бели гъркини”, носи се славата и на „ташоските маслини” из Родопите – родопските дюлгери са ходели на острова да строят къщи и да шият дрехи.
Някога Тасос се е наричал Одонис и живеели на тоя остров траки от племето на синитите – тези, дето Архилох нарича „кучета”. Островът и тогава е бил гъсто залесен, както и сега, давал е най-добрата медена паша на света, хващала се е най-добрата риба, раждало се е най-сладкото грозде и затова отрано е бил населен, вероятно още през новокаменната епоха.
Лошото на острова било само едно: че имал златни залежи и бил много пригоден за търговия. Златните залежи били подушени от финикийците, които оценили освен това и великолепното пристанище, и те не закъснели да пипнат острова и да основат колония (около 2000 г. пр.Х). И владели острова с неговите златни мини до момента, когато една малка флотилия обитатели на о.Парос (един от далечните Цикладски острови) пристигнал през 680г.пр.Хр. и кое с бой, кое с хитрости, успяла да превземе Тасос и да извърши неговата втора колонизация подир ожесточени сблъсъци с траките... По-късно немирните паросци преминали тясната ивица вода и в бой с беломорските траки основали там няколко града, в това число и Неаполис (Кавала)... Благодарение на търговията и златото Тасос забогатял до такава степен, че си построява защитна стена с обща дължина 3500м. Главно от мрамор. Градът процъфтява – добре укрепен и благоустроен, имал много храмове, богати къщи, а традиционният площад „Агората” е бил само от мрамор... Така вървяло до 491г.пр.Хр., когато откъм изток се задава персийската буря. Цар Дарий Ι нахлува с несметни войски в Тракия и заробва Тасос... По-късно нещата взели неочакван обрат : персийците били разбити и през 477 г.Пр.Х. Тасос е съюзник на победителката на персите – Атина, и участва във войната с 30 кораба... Тасос процъфтява дори до 4 век след новата ера, след което настъпват сътресения: нападат го вандали, славяни, араби, накрая и пирати, и го опустошават, докато през 1457г. се подчинява на Венеция. Две години по-късно султанът го завладява и за наказание изселва по-голямата част от жителите. В края на 18 век, когато се разразява кърджалийството, Тасос става обект на жестоки нападения, населението се оттегля в гънките на планините, а в пристанището останали само няколко съгледвачи. През 18век пътешественикът Кузинери заварил там 2500 души, живеещи в ужас от „пиратите” (кърджалиите).
Тасос е на 24 км от Кавала, дълъг е 26 километра, широк 22. Заема около 400 кв.км, от които само една осма са обработваема земя. Останалото е планина и гора. Най-висок връх е Псара (1210м). От острова извират 2 реки.
Това беше историята на Тасос, която си припомних, докато корабът цепеше вълните към „мъгливия остров”. Всъщност сега нямаше никаква мъгла и той все повече се очертаваше и открояваше на синъото небе. На малкото пристанище корабът спира, слизаме, качваме се на колата и тръгваме към града Лимена (Λιμένας), построен в по-голямата си част върху развалините на стария Тасос. Отстрани на шосето веднага се появяват маслините. После научихме, че сред тях има дървета на възраст до 2000 години, от времето на Юлий Цезар. Заедно с маслините се виждат борове, а между тях прозъртат малки полянки, заети с кошери – целият Тасос е пълен с кошери и тъкмо вадеха меда. В село Панагия си купихме от него и го опитахме. Има силен аромат, но бие малко на лекарство, сетне разбрахме, че е от една власинеста трева, която покрива целия остров; като я пипнеш, лепи се от нектара, който излъчва.
Малките магазинчета в града Лимена са претъпкани със сувенири, кожи, калпаци, торби колани, платове, женски блузи, мъжки ризи местна изработка... След това разгледахме старините на града – музея на първо място. Той се оказа заключен, но пазачът му, като забеляза да се лутаме наоколо, реши да ни отвори, с което ни слиса: музей да ни отключат – на друго място не беше ни се случвало... Вътре в музея, точно до входа, е изправена великанската триметрова статуя на Аполон – с широки рамене и тесни бедра, косата му отзад – на плитки. Внушителна е и мраморната статуя на император Адриан, около петдесетгодишен мъж с властна брада, криви и вероятно космати крака, в бойни доспехи с ризница. Тоя римски император бил голям женолюбец. Съблазнявал жените на своите приятели и офицери, но имал обичай след всяко „похищение” да дава на мъжа право на лов и като символ на това право – рога на елен. Оттогава е изникнало и понятието „рогоносец” – от рогата, давани като обезщетение на изневерените мъже.
Доста богата в музея е колекцията от керамични съдове и главно амфори за вино – местни и вносни, които говорят за развитието на търговията и географските граници на това развитие.
И на дядо Платон може да се види главата в музея.... до него – статуята на богинята на отмъщението Немезида,.... и на Дионис, бога на веселието и виното, изваян в 3 век пр.Х. от хора, които много държали на веселието. Гърците и сега знаят да се радват на живота, но седем дена скитахме из Беломорието, пиян не срещнахме...
Благодарение на природните богатства и на ясните и строги закони Тасос се е развил и пораснал...
Като разгледахме античния театър и се полюбувахме на необикновенната гледка, качихме се на автомобила и тръгнахме по шосето, което обикаля Тасос – обиколката е точно 98 км, все по асфалтов път. Това шосе върви, общо взето, все по брега, с изключение на пътя за село Панагия... През цялото време шосето минава през борова гора, пораснала върху скали и камъни, гора от морски бор, дъхава, приятна и „прозрачна”. Тази гора през 1884 г. египетското правителство отдало на концесия на англичаните, но населението се вдигнало в нейна защита, попречило на англичаните да стоварят трионите, не дало нито един местен секач, даже се решило на кървави сблъсаци и наистина спасило гората. Такива случаи няма много в историята на световните гори, а този говори много добре за горския патриотизъм на тасосци. Де да се бяха вдигнали рилчани, когато горите на Рилския манастир бяха отдадени на концесия...! Но нашите рилчани не само, че предремаха времето, когато се изсичаха техните гори, но и се натискаха да бъдат секачи и извозвачи.
След кратка почивка в гората тръгнахме към известното село Панагия, освежени от наситения с всякакви смолисти миризми боров въздух. Гората към Панагия се сгъстява. Тасоският бор расте направо върху камък, забива се по скалите и превзема канарите. От него се добива смола, която служи за подправка на виното наречено „Рецина”. То е уж целебно и затова навярно намирисва малко на лекарство.
Късно следобед, както се движим по ‘околовръстния’ тасоски път, забелязахме отляво малко заливче с три-четири каменни колиби на брега. На табелката, която сочи към него, пише „Алики” (Αλυκή)… Отбиваме колата от главния път и след три минути сме на заливчето... Водата - бистра и топла, гали те като коприна, а – понеже е солена – повдига те и задържа на повърхността. За да потънеш трябва някой да ти седне на гърба. Само че не биха много да се изправяш, като се гмурнеш веднъж: „види” ли те слънцето, мокротата бързо изсъхва и втвърдената морска сол започва да те стяга като в черупка. Въпреки това не мислех да излизам така бързо от водата, щеше ми се още да се поплакна, когато забелязах край мене едно малко чудовище с огромни очи. Оказа се най-банален октопод, голям колкото гугла, със зловещо извиващи се пипала. Обикновено морските животни бягат от човека, а тази гадина – нагло впулена в мене – не проявяваше никакви признаци на страх... Слава богу, след като ме сепна и стресна, октоподът реши сам да се оттегли: всичките му осем пипала се опънаха изведнъж и той победоносно изчезна навътре в морето.
Като се върнах на брега и се разположихме заедно с немците да пием кафе под лозницата на една от рибарските колиби – един от тях, зоолог, ни разказа сума интересни неща за това нагло морско животно. От неговия разказ научих, че октоподите имат най-големите на света очи и безцеремонно се нападат и самоизяждат, когато им падне. Навярно затова при съвокупление мъжкият не смее да се приближава към женската, а издалече се допира до нея с едно от пипалата си, след което се оттегля, преди да го е вкопчила в смъртоносната си прегръдка. Тя снася до 150 хиляди яйца и когато се излюпят на четиридесетия ден – умира. Доскоро се е смятало, че тя загива от изтощение, поради майчинската преданост към поколението, но от направените опити напоследък се е установило, че първопричината за нейната смърт са две жлези, наречени „жлезите на смъртта”, които се намират зад очните кухини. Ако едната от жлезите се извади, октоподката живее още 2 месеца, ако се изреже и втората – живее още 9 месеца, колкото и мъжкият...
Освежени след къпането и разходката, продължаваме за Лименария (Λιμενάρια), второто по големи селище в Тасос. Вече е залез, морето започва леко да се къдри и това начупва водната повърхност на безброй огледалца, които ломят последните слънчеви лъчи на пух и прах и тъй разпрашени ги връщат към небето, за да го направят леко червеникаво. Очите ми се радваха на това почти розово небе, но мисълите ми летеше назад към октопода в Алики и жлезите на смъртта, които определят безпощадно часа на неговата гибел. Дали пък тоя механизъм, макар под друга форма, да не е заложен и в останалите животни, а защо пък не и в човека? Никаква тайна вече не е, че деленията на клетките ни са генетично програмирани, което означава, че във всяка от тях цъка по един часовников механизъм и отброява на всекиго определените му секунди, часове и дни. Така че гледайте, очи, ширналото се пред вас море; слушайте, уши, поплискването на вълните и цвъртежа на птичките в съседната маслинова гора! Радвай се и ти, сърце, на хубавия божи ден, защото секундите текат неумолимо и това, което сега те радва, утре я ще се повтори, я не! А вие, мисли мои непокорни и припряни-своеволни, запрете се най-сетне и се насладете на миговете, които са ви в ръцете!...
И така, радвайте се, очи, на разсветленото, като че калайдисано море и сиво-зелените, галещи окото маслинови горички вдясно от шосето! Благодарение на морската влага в Тасос маслиновите дървета никнат и върху скалите.. Шепа земица е достатъчна!...
Такова жилаво дърво като маслината друго по земята едва ли ще има. Ако не беше това благословено дърво в иначе сухата камениста Гърция, едва ли там щеше да се развие цивилизацията, с която тя свързва своята антична, а и сегашна слава... Изобщо има ли дърво с по-големи заслуги към човека от маслината: то ражда през година-две, иска само леко окопаване, обрязване на старите клонки и бране. Едно дърво може да храни цяло семейство. Лошото е само едно: че то не расте по-нагоре от 200 м. надморска височина и още едно: не вижда ли маслината море – отказва да расте...
По-нататък до микроскопическо заливче край самотна стара колиба седеше завързана за маслиново дърво криворога коза с дълго виме. Празна лодка се полюляваше в заливчето, а под буйната лозница се излежаваше черен котарак. Мина ми през ума: дали стопанинът на тази колибка знае колко е щастлив? Риба, ако му трябва, рипне в лодката и хваща. Допие ли му се мляко – улавя козата и дои. В кюпа зад вратата сигурно има от втасалите лански маслини. Лозницата предлага черно грозде – кеф ти за ядене, кеф ти за вино. Всичко необходимо, събрано на едно място...”
Николай Хайтов
Ще спра дотук, въпреки че искам да пиша и да споделям още и още... Мисля, че последното изречение е перфектният финал за този разказ, както и за всяко мое пътуване и пребиваване в Гърция - кратко, скромно, просто, но изпълнено с душа, любов, хармония и красота!
Ако този откъс ви е заинтригувал, можете да намерите и прочетете книгата на Николай Хайтов „Светогорски Записки”. Ако не я откриете, библиотеката на „Аристеа” е винаги на ваше разположение!
Петя Загорчева
Благодарности на Гергана Стоянова за снимките